Ти спомняш ли си
огъня в камината,
и стаята, потънала
                  във мрак...
Навън тъчеше вихри
                   Зимата
и сплиташе ги
                  в пелени от сняг.
Ти помниш ли как в нас
                  полека -лека
зараждаха се
                 някакви надежди,
макар и снежна,
         вечерта ни
                  беше мека,
възбуждаща
         извечните
                 копнежи...
С момински плитки,
          със пантофи
                 и носия,
с тефтер
          със стихове
и фанта портокал-
така дойдох, а ти- нали си 
          млад делия,
незнайно откъде
цветя ми бе набрал.
А там, навън-
високо във небето
                 нощно,
звездите пак като сребро
                   искряха,
фучеше зимата-
                   сърдито, мощно,
снежинките във буен танц
                   летяха.
Но вътре /в нас/ бе топло,
                  и уютно,
камината във пламъци
                  гореше,
и ангел предано, макар и малко
                  смутно,
над долетялата светулка
                 бдеше.
Вълшебна нощ!
И огънят ритмично
припяваше
                  във своята   жарава.
И  беше тъй вълшебно и магично;
не всяка вяра
                   с времето изтлява.
И ясно е, тъй, както ще се съмне,
ще мине зимата,
ще се стопят и снеговете,
отново може този спомен
                    да се сбъдне
и планината със морето
                    да се срещне.